Любовта ми към йогата не беше планирана, нито желана.
Тя дойде в момент, в който най-много съм имала нужда от пътуване, но този път много по-различно.
Когато здравословните проблеми на сина ми не позволяваха да ходя на работа и се наложи да остана вкъщи, като всяка майка, аз приех предизвикателството, без дори да се замислям. Останах у дома и си обещах да направя всичко най-добро за него, да се грижа за семейството си по най-добрия начин.
Като много млади жени обаче аз не разбирах, че децата и семейството са най-щастливи, когато мама се грижи за себе си. Така с проблемите и ежедневието аз се превърнах в летяща на метла забързана жена, за която да сготви, да заведе детето на терапии и да изпере един куп дрехи е най-важното. Естествено, пътуването остана на заден план. Естествено, социалният живот остана на заден план. И още по-естествено, спортът и грижите за себе си пък реших, че са напълно ненужни.
Аз, обаче, никога преди не съм била такава и имам едно страхотно богатство – силни и мотивирани приятелки, които винаги се грижат за мен. Моите приятелки не ме оставиха да забравя каква съм и каква бих искала да бъда. Бяха до мен във всеки мой труден момент.
Така една скъпа приятелка ми се обади един ден и едва ли не ме издърпа за ушите да ме води на йога. Признавам си, бях скептично настроена, но имах нужда да излезна за малко, а и осъзнавах, че малко спорт няма да ми дойде зле.
Пристигнахме в студиото вече закъсняващи. Метнахме се на постелките в последния момент и моето ново пътуване започна.
Помня първите усещания, колко естествени движения се оказват трудни за мозъка, само защото не мога да изключа външния свят. Спомням си, че първото нещо, което осъзнах е, че дори не знам къде ми се намират десен крак, лява ръка. Връзката мозък – тяло беше толкова мудна и объркана. Спомням си как със смях осъзнах, че изобщо не знам къде се намирам, че впреганах всичките си усилия да се съсредоточа да следя през цялото време къде се намират крайниците ми и че изобщо не осъзнах кога мина час и половина. А непосредствено след това получих ново прозрение. Това бяха първите 90 минути, в които аз не бях мислила за нищо друго освен за себе си от години, и по-точно за крайниците си. 90 минути, в които не бях майка, съпруга, домакиня, шофьор, такси… 90 минути, в които бях малко дете, което се учеше къде му е десния крак и лявата ръка, учеше се да слуша инструкции (мозъкът) и по-важното учеше се да слуша тялото си. И БЕШЕ ТОЛКОВА ХУБАВО.
90 минути, в които се смях без причина, потъвах в себе си, падах, ставах, предизвиквах се, учих се да се щадя, 90 минути, в които бях само себе си, за себе си.
Бях толкова впечатлена от усещането, което се породи в мен след тези 90 минути, че мозъкът ми се държеше като дрогиран. Бях щастлива и исках още. Нямах търпение за следващата практика и после за още.
Разбира се, огромно значение има йога инструкторът. Нашата Любов ни влюби в йогата с елегантния си стил и нежна грижа за всичките си ученици. Отделяше време на всеки точно толкова, колкото е необходимо, без да става досадна и без да ни кара да се чувстваме неловко. Разкрила моята нова любов към йогата, тя всеки път ме мотивираше да започна да практикувам вкъщи. Това в началото ми звучеше налудничаво, изобщо не можех да си представя, че след време мозъкът ми ще може да пропътува цели практики, без никакви инструкции и че тялото има такава памет.
Малко по малко йогата се превърна в мое лично и важно хоби. Направо в пристрастеност, до такава степен, че навсякъде където отида исках да практикувам.
Внимание – йогата е пристрастяваща! Но хубавото е, че винаги, когато си поискаме може да поемем това пътуване – в парка, на плажа, в басейна, в гората, вкъщи.
Йога ни дава свободата да започнем пътуването извън себе си, отвътре като заглушава ежедневния шум и ни дава онова спокойствие, което да ни зареди с енергия и сили за следващите нови предизвикателства.
Аз нямам претенции да съм добра в йогата, не съм и напреднала дори. За мен йогата не е нито професия, нито постижения. Аз съм просто любител. За мен йогата е просто пътуване, което предприемам, когато имам нужда от това. Или част от пътуването. Едно изживяване, като всяко друго пътуване. Особено когато всички други пътувания са ограничени.
А нямахме ли нужда от един такъв локдаун, нокаут или направо шамар в лицето, който да ни спре от препускането, от този забързан свят, в който забравихме кои сме ние, кои са важните неща, кои са важните ни хора?
И нямахме ли нужда в този модерен „социален“ свят да се „детоксикираме“ малко, за да заредим батериите за нови приключения?
Кое е вашето „нещо“ , което ви зарежда?
Power mama travels 